Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.09.2021 05:11 - Кмерската княгиня
Автор: bven Категория: Поезия   
Прочетен: 1066 Коментари: 2 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg


                                         СУРИЯ – КНЯГИНЯ KMЕPCKA

Както човекът се ражда, израства, възмъжава и отново се връща там, откъдето е дошъл, така и всеки народ сесъздава, умножава, разцъфтява и с развитието си създава
своя култура, a след това изгубва значението си или съвсем изчезва от лицето на Земята. Но той е оставил своята дан за цялостното развитие на човечеството, изпълнил е мисията си на Земята. Днес учените откриват случайно при разкопки много паметници от блестящи, цъфтящи култури и остават изумени от съвършената красота и хармония, създадена преди хилядолетия. Напразни са усилията ни да проникнем в тайната на битието. Тогава се задоволяваме с приказките и легендите, в които са съхранени ценни страници от историята на Земята, макар че мнозина ги наричат фантастични и поетични измислици. Но че и джунглата в своите зелени прегръдки може да скрие от хората допреди около един век следите на култура, останала от рядко надарен народ, беше неизвестно.

В Индустан, един от трите южни полуострова на Азия, срещу който се възправят могъщо и величествено Хималаите, през 1840 г. един френски мисионер, заблуден в непристъпните и тайнствени гъсталаци на тропическата джунгла, се натъква на град, ограден с яки стени, предназначени да пазят съкровищата на една изключителна култура – храмове, дворци, фонтани и статуи. Поразително впечатление направил на мисионера фактът, че градът е напуснат като че от вчера – така всичко си стояло на мястото, без каквато и да е следа от внезапно бягство от земетресение или от вражеско нападение. Той уведомява близките власти, но никой не му обръща внимание.

Осем години по-късно експедиция пътешественици се натъква отново на този загадъчен град и успява да заинтересува обществеността, но едва през 1922 г. започва освобождаването му от властната прегръдка на джунглата и това го прави достъпен за онези, които искат да го посетят. Наблизо е построен модерен хотел, който, разбира се, не може да се сравнява по красота с изяществото на древната кмерска култура. Кмери се наричали обитателите на този град, които издигнали величествения Храм на любовта и двореца на Сурия – княгиня кмерска. Кой e народът, творец на чудните паметници, и откъде е дошъл? Коя е Сурия? Къде са сега потомците на този народ? Носи се легенда, която от векове се предава от баща на син…

В гънките на Хималаите, там, дето е люлката на на
родите от асирийския клон на бялата раса, живееше и се развиваше народ, от който по-късно се оформиха отделните народностни групи, управлявани от своя законодател и учител Кришна. Един прекрасен ден, когато югоизточният мусон беше събрал влажните си надвиснали облаци и бързо се оттегляше към океана под напора на северозападния си брат, от чието дихание небето ставаше синьо и просторно, а земята, оплодена от благодатната влага, бързаше да роди плодовете на благословената си гръд, Кришна събра своите и възвести: — Чеда мои, дълго живяхте на тази благословена земя, където благата са преизобилни, а небето ви къпе с благодат. Време е вече да тръгнете по света и да разнесете мъдростта и светлината, които придобихте. Дадох ви знаците, с които човешката реч може да се запази върху папирус и пергамент, а вие ще ги предадете на по-малките от вас и ще им помогнете да станат ваши помощници. Настава нова ера, ера на велики преобразувания, и вие, синове и дъщери на Вишну, трябва да се пръснете по света като работници за изпълнението на великия план. Затова още сега ще напуснете своите огнища и ще тръгнете – едни нататък, откъдето изгрява Слънцето, други – към залеза, а трети – право към океана.

Всички безропотно поеха пътя, който им посочи 
Кришна. Онези, които тръгнаха на изток, след дълги странствания попаднаха в благодатна земя, обгърната от трите страни от океана – на днешния полуостров Индустан. И нарекоха себе си кмери, което ще рече щастливи, защото носеха в сърцата си любов към своя Учител и воля да изпълнят неговия завет, любов към подобните си и към по-малките от себе си. Задружни и кротки, те бяха като едно голямо семейство, в което всеки е готов да служи на другите. Глава на това дружно семейство беше Индра Вармон – мъдър и тих човек, готов да се вслуша в съвета на всеки от своите поданици. Като братя живееха кмерите помежду си и затова назоваха своя град Ангор Том, което ще рече братско селище. В молитви, песни и творчески труд минаваха дните на този от Бога избран народ и в скоро време градът им беше построен така, че да изпълва с възторг сърцето на всеки, който го посети. Но по-красива от всички статуи, по-изящна от всички колони, по-ефирна от белите облаци, които се носеха над главите на кмерите, беше Сурия – дъщерята на Индра. Нямаше по-голяма радост за онзи кмер, когото тя сутрин, отивайки за вода на близкия извор, срещаше и даряваше с лъчезарна усмивка. Дар Божи беше Сурия за жителите на Ангор Том, а усмивката й – небесна зора, която отваря дверите на новия ден. И твореше тогава щастливият кмер, като че не той, а Кришна държеше длетото му. Затова тъй прекрасни бяха дворците и кулите, статуите и фонтаните на Ангор  

    Веднъж Сурия стоеше на високата тераса на двореца, замечтано следеше белия керван на облаците, плувнали в небесната шир. Вятърът развяваше крайчетата на воала, който покриваше тъмните щ коси, и тя имаше вид, като че ще литне да догони небесните пътници, а може би и плахата мечта на момичешкото си сърце. Изведнъж се чу силен тропот, като че някой бягаше от стихията на опустошителен пожар. Загледа се тя в единствената пътека, която прекосяваше джунглата, и забеляза бял слон, който бясно препускаше, а за гърба му се бе вкопчил човек. Докато се спусне по дългата извита стълба на постлания с мраморни плочи двор, до ушите й стигна сърцераздирателният рев на изплашеното животно. От всич-
ки страни на двореца се спуснаха хора. Сурия пристигна с първите и взе в свои ръце спасителната работа. Кротко, но внушително даваше своите нареждания, които моментално се изпълняваха. Слугите внимателно свалиха от гърба на слона припаднал млад човек, облечен в скъпо облекло, от единия крак на когото липсваше стъпалото и част от глезена. Изглежда, че много кръв беше изтекла, защото лицето му беше мъртвешки бледо, а и мъчно можеха да се доловят признаци за живот.  
        — Занесете го в стаята с колоните и внимателно го поставете на леглото за знатни гости – нареди Сурия. Но това не беше необходимо, защото всеки от слугите на баща щ знаеше безпогрешно обичаите на двореца. Докато вниманието на всички беше насочено към ранения, умореното животно, свършило своя дълг, рухна на земята. От хобота му се изтръгна прощален рев – то сякаш чувстваше своя край. Сурия трепна и се обърна към слона, който дишаше тежко, така, сякаш молеше за помощ. Тя знаеше, че няма сила в себе си да върне живота, който вече изтичаше пред очите щ, но в сърцето й преля обич към животното и желание да му помогне. Тогава тя протегна ръце нагоре и със сълзи на очи започна да се моли:

— О, Кришна – ти, най-мъдрият от всички, учител и наставник на моя народ, ти вдъхна в сърцата ни обич към всичко живо и аз те моля, направи сега чудо – нека слонът, който със сетни сили докара безпогрешно господаря си в сигурни ръце, да не загине, не умира! Любовта, която е достояние на хората, посети и сърцето на този наш малък брат. В нейно име и със сили, които само тя дава, той извърши подвиг. Нека Вишну, който раздава справедливост, върне живота на благородното животно за своя слава, за слава на тебе, Кришна, и за радост на нас, които вярваме в начертания от тебе път. Сурия млъкна и остана така изправена, с високо вдигнати ръце, с поглед, който прониква сякаш в безкрая. Прекрасна и ефирна, тя приличаше сякаш на слязла от небесните селения весталка. Колко стоя така, тя не знаеше, но внезапно почувства леко докосване до ръката си.

Като 
събудена от сън тя разтърка очите си и видя изправен пред нея белия слон на непознатия гост. Той приятелски размахваше хобота си и я гледаше с признателност.   Облекчителна въздишка се изтръгна от гърдите на Сурия. Тя нежно погали умното животно, предаде го на грижите на един от слугите, който все още се навърташе наоколо, и бързо се отправи към двореца. Младежът, преоблечен в чисти дрехи, с промит и добре превързан крак, лежеше все още с притворени очи, но опитното око на Сурия и вещият придворен лечител за- белязаха как постепенно се възвръща животът в младото му тяло. Лека розовина се разливаше по бузите му, а на челото му бяха избили няколко капки пот. Сурия и Бон Дин се спогледаха и се разбраха без думи – опасността за живота на непознатия беше отминала. По даден от Сурия знак всички тихо излязоха и се от- правиха към храма – кмерите бяха спасили живота на човека и сега отиваха в храма да отправят благодарствена молитва към Кришна, който им бе дал възможност да опитат сърцата си. Между тях се разхождаше слонът, като че ли търсеше нещо. Когато на входа на двореца той забеляза своята прекрасна спасителка, вдигна хобота си и я приветства със своя тръбен, тържествуващ зов. Девойката го забеляза и бързо отиде при него, а той ласкаво я докосваше с глава и не й даваше възможност да го напусне. С гальовни слова тя се опитваше да се освободи от новия си приятел, който така мило  засвидетелстваше своята признателност. Едва при входа на храма те се разделиха, и то защото слонът не можа да влезе вътре. Този ден беше голям празник за жителите на Ангор Том, защото нямаше по-голяма радост за тях от това, да помагат, и по-голяма благодарност към Кришна от тая, да прославят името му, когато облекчи страданията на някоя душа. 

Момъкът бавно отвори очите си и с учудване огледа стаята. Струваше му се, че е в някакъв приказен дворец – така красиво и блестящо бе всичко около него. Той се казваше Фа Нгун и също беше богат, неизмеримо богат владетел на обширни земи там, на запад, но тук всичко бе така изящно, хармонично. Той се замисли. Беше висок, строен, умен и горд и всяваше страх и трепет у всички. Това особено му харесваше и той очакваше с нетърпение времето, когато щеше да се възцари, та само от името му да треперят. Фа Нгум – гордият владетел, когото още големите водачи са определили за велики дела. А какво по-велико от това, да бъдеш велик властелин? Но брат му го изигра и трябваше да бяга, за да спасява живота си. Фа Нгум се размърда и изстена. В същия миг болката премина – на вратата се беше появила прекрасна девойка, коят
о бързо прекоси стаята и се приближи към него, като че плуваше или летеше. Светлите очи на Фа Нгум се изпълниха с възторг. Той леко се привдигна и протегна ръце към нея:

— Коя си ти, как да те наричам? От този свят ли си, или си пратена от Кришна и си дошла да вземеш душата ми, за да я освободиш от страдания, след като в един ден загубих и трона, и крака си, а гордият наследник на Бар Нгум не може да живее като просяк. Лека сянка мина по прекрасното лице на Сурия. Кой не знаеше Бар Нгум и суровите закони, с които управляваше своите поданици? И не разказваха ли странници за принца и неговата деспотична гордост? Но не, не може този пре- красен момък да бъде жесток – има някакво недоразумение! — Сурия ме наричай, страннико, който и да си ти. В двореца на Ингра Вармон всеки чужденец е добре дошъл, защото ние, кмерите, сме щастливи само когато правим добро, чужденецо. Днес ние сме двойно щастливи, защото спасихме два живота. Фа Нгум се беше облегнал на скъпите възглавници и възхитен поглъщаше думите на княгинята, а гласът щ га- леше слуха му като неземна милувка. — Два живота ли казваш, Сурия? Кой е тогава другият, който се е приютил при вас? — Слонът, чужденецо, твоят бял слон, който всъщност е истинският ти спасител. Момъкъ
т пренебрежително махна с ръка. — Слонът – това е празна работа! Моите джунгли гъмжат от цели стада. Знаеш ли как обичам лова на слонове, Сурия? Особено когато някой умира, как сърцераздирателно протръбява и рухва, а слугите с викове се нахвърлят върху него. Но Сурия, ти плачеш? Защо, обидих ли те? Девойката наистина плачеше. Тя беше вперила ужасен поглед към лицето на госта си, което постепенно придобиваше жесток израз, и от очите й се отрониха едри сълзи.

— Ще пратя да ти донесат храна и лек за успокояване на болките, а ти лежи спокойно и се опитай да заспиш – каза тя, като се привдигна от мястото си и се мъчеше да овладее мъката. Фа Нгум тъй си и остана поразен от поведението на Сурия. Защо се разплака? Девойките, които познаваше, ликуваха и го гледаха с възторг, когато им разказваше за своите ловни подвизи, а тя…

Влезе слуга със скъп поднос на ръце, на който имаше красиво подредени плодове и чаша с искрящ сок. Фа Нгум разочарован се излегна на възглавницата и отново застена от разкъсваща плътта му болка. Странно, когато Сурия беше при него, той не усещаше нищо.

— Нашият владетел Ингра Вармон те поздравява, братко, и ти праща най-хубавите и сочни плодове от своите  градини, за да се подкрепиш, а принцесата ти е приготвила целебни билки – каза слугата с лек поклон. Фа Нгум го погледна презрително.

— Ти сигурно си забравил главното блюдо. Нима не знаеш, че преди плодовете хората ядат друго – месо от дивеч или патица.

— Месо у нас ядат тигрите, господарю, а хората се хранят с това – той посочи с очи подноса, остави го на масичката и бързо се отдалечи, като че се боеше да не би гостът да скочи върху него и да го разкъса. Фа Нгум сбърчи вежди и жестока гънка се образува около устата му. Къде беше попаднал? Хора като него ли бяха тези, или слонът го бе довел в някакво омагьосано царство? Може би това беше някакъв чуден сън, от който щеше да се събуди, и всичко, всичко щеше да бъде както някога: той не е напущал бащиния си дом, гонен от недоволните начело с брат му, който заграби престола. Сън ли беше лудото препускане с верния Тим Том, сън ли бе страшният крокодил, който отхапа крака му при преминаването на пълноводната Ме Конг, и облекчението, когато пред очите му блеснаха сините води на Танке Сай – рибното езеро, зад което беше спасението. И всичко дължеше само на силата и рядката съобразителност на умното животно. Той се раздвижи и страшната болка, която караше сърцето му да примира, проряза крака му. Напомни му, че не сънува кошмарен сън, а е преживял ужаса или да бъде убит в собствения си дворец, или да бъде погълнат от грамадния кръвожаден крокодил. Верният Тим Том го беше довел в царството на кмерите. Кмерите, за тях той винаги мислеше с пренебрежение. Нима те бяха народ? Може ли един народ да не воюва, да не се самозабравя от тръбния рев на бойни слонове, от  чаткане на оръжия и вражеска кръв, която тече като ре
ка и опиянява? Кмерите! Да, той беше дошъл при тях, той – гордият Фа Нгум, трябва като странстващ просяк да протяга ръка за милост, да се ползва от тяхното великодушие! Не, по-добре да умре, но да не търпи поражение. Той поиска да стане, но болката беше толкова силна, че извика и отново изгуби съзнание. Когато отвори очите си, видя сериозното, почти строго лице на Сурия, която държеше златен съд, от който излизаха розови пари, и няколко мъже, вперили кротко погледите си в него. Събуждането му ги зарадва, даже и Сурия, която така внезапно охладня към него, му се усмихна. Той също се усмихна и поиска да каже нещо, но един от мъжете му направи властно знак да мълчи.

— Съветвам те да мълчиш и да послушаш това, което ще ти кажа, чужденецо, защото животът ти е в опасност. Може би си чувал, че всеки уд от човешкото тяло отговаря на някое духовно качество. Краката са символ на добродетелите, а твоят крак е зле разкъсан. Това означава, че в тази област ти си направил нарушение. А това, че състоянието ти се влошава, означава противоречие в душата ти. Освободи ума си от отрицателни мисли, вложи във волята си импулс за добро-творство и веднага ще оздравееш. Фа
Нгум пак направи опит да заговори и пак беше спрян от властния жест на Бон Дин. Лицето му се помрачи, а после пламна от гняв, но в същия миг се сгърчи от страшната болка и глухо изстена. Сурия трепна, впери благ поглед в него и мило му се усмихна. Той й кимна, очите му радостно заблестяха и даже се раздвижи, без да усети болката.

— Ето, виждаш ли – продължи Бон Дин – как гневът и радостта ти се отразяват на болката. Не е нужно да ми казваш кой си, откъде идваш, защо си напуснал дома си и какво си преживял по пътя – един кмер, който се е посветил в служба на Кришна като лечител, знае всичко, защото очите му са отворени и вижда онова, което е скрито за обикновените хора. Но все пак ще ти задам един въпрос, Фа Нгум, но не защото на мен ми е нужен отговорът ти, а за да отговориш на себе си. Мислиш ли, Фа Нгум, че невинно си пострадал? Фа Нгум се надигна. Сурия внимателно оправи възглавницата му за голяма негова радост и той заговори:

— Допреди малко и аз мислех така. Но докато ти говореше, Бон Дин, аз те наблюдавах, а наблюдавах и Сурия и другите – вие всички се изпълвахте с дълбоко съчувствие и мъка, когато болката ми беше непоносима, а лицата ви сияеха от радост, щом се успокоявах. Онова, което ме изпълваше с гордост и тщеславие, накара Сурия да лее сълзи, слугата – да бяга от мен, а раната ми – да се разлюти. И разбрах – сам Кришна ме доведе при вас с разкъсан крак, за да науча великия му закон – Любовта, която побратимява хората, и да се освободя от гордостта и тщеславието си.

— Слава на Кришна – тържествено промълви Бон Дин, като вдигна нагоре ръце, последван от останалите, а по лицето на Сурия се четеше неимоверна радост. Фа Нгум беше развълнуван. Той не можеше да спре сълзите си, но и не се срамуваше от тях. Сурия седна на леглото до него, а той почувства, че сърцето му ще се пръсне от радост, но от това му идваха нови и нови сили. Той се поизправи, седна на леглото си, без да почувства никаква болка.
— Братя мои – продължи той, – мои мили братя, и ти, Сурия, чуйте какво ще ви кажа: бях горд и тщеславен, обичах подвизите си, обичах да се говори за мен, презирах всички, които стоят по-ниско от мене. Преди няколко дни, когато отивах към храма, за да поднеса своите славословия, срещнах на пътя си бедна жена, която протегна ръка за милостиня. Отминах я гордо и с гняв, че тази просякиня разваля красотата на пролетната утрин. По-нататък срещнах едно дете, което също протегна ръчичка, но отминах и него. Не удостоих с поглед и стареца, който ми се поклони до земята с молба да го даря с нещо. Не от скъперничество направих това. Горд бях тогава с царствената си постъпка, а сега се срамувам от себе си пред вас и пред Кришна, който всичко вижда и за всичко държи сметка. Не торбата с жълтици, а благата дума струват повече за човека. В храма, както всякога, изпълних утринните си молитви, а когато се върнах в двореца, извиках най-довер
ения си слуга и като му посочих три торби с жълтици, му казах:
— Вземи тези три торби с жълтици и иди по пътя, който води към храма. Най-напред ще срещнеш жена с дете, после едно дрипаво сакато момче, а близо до храма – немощен старец мотах, подпрян на тояжката си. Дай на всеки от тях по една торба жълтици и им кажи, че им ги давам, за да не ме безпокоят повече никога, когато отивам в храма. Така се отнасях с всички и за всичко, затова хората ме отбягваха и не искаха да имат никакъв допир с мен. Страхуваха се от моята грубост и принципност.

   Като първороден син на мен се падаше да наследя обширното царство. Затова, когато баща ми, старият цар, остана на легло и се разбра, че изживява последните си дни на Земята, всички в тревога очакваха злото, което предусещаха, че ще дойде, когато аз стана вожд. Малкият ми брат – дребен, умен, хитър и приветлив с всички, разбираше, че хората търсят помощ. Разположи и привлече на своя страна военачалниците и влиятелните придворни и устрои заговор срещу мен. Когато баща ми, старият цар, си замина, брат ми успешно завзе властта, провъзгласи се за цар, а аз трябваше да бягам, защото искаха да ме хванат и хвърлят в тъмница. Спасих се с любимия ми бял слон – едър, силен
и умен, който сякаш усещаше опасността и ме отведе далеко в джунглата, към голямата река Ме Конг, там, откъдето Слънцето изгрява. Знаех за царството на кмерите, за уредбата и изобилието там, и дни и нощи се провирахме през гъстата джунгла с един смут, дали сме тръгнали в правилната посока. От една височина видях езерото Тан- ке Сай, където вече бях ходил. След още един ден блесна в утринната зора голямата река Ме Конг, зад която беше царството на кмерите. Знаех, че съм на прав път и че е близо моето спасение. Озарен от надеждата, успокоен от сигурността, която здравият гръб на неуморимия слон ми даваше, потънах в мисли за живота, който ме очакваше, и не забелязах как стигнахме до голямата река. Умното животно всякога разбираше моите мисли и знаеше, че нашата цел е другият бряг. Без подкана нагази в топлите мътни води и бързо заплува. Беше краят на сухия сезон и водата бе намаляла. Бързо се движехме и още малко оставаше до отсрещния бряг. В този момент с ужас видях, че към нас се приближава голям крокодил. Слонът усети тревогата ми, забеляза крокодила и връхлетя към чудовищния звяр. Крокодилът беше отворил широко уста, за да погълне всичко пред себе си. Но преди слонът да може да го набучи с бивните си, той успя да сдъвче крака ми. Крокодилът не можа да повтори захапката си, защото беше вече притиснат към плиткото дъно и бе смазан от могъщия слон. Чак тогава почувствах остра, непоносима болка, всичко наоколо се замъгли и потънах в непрогледен мрак.  И тогава дойде светлината. Видях себе си, вкопчен в гърба на слона, с окървавен, сдъвкан крак. — О, Кришна – простенах аз, – защо се случва всичко това? Защо, когато бях близо до спасението, това нещастие погуби всичко? Не направих ли толкова добрини през живота си? На онези трима нещастници – жената, момчето и монаха, не дадох ли по цяла торба жълтици? Заля ме отново ярка светлина и видях в нея ясен, спокоен, но строг образ:

— Аз съм Кришна, когото ти призова. Да, ти направи добро, даде торбите с жълтици на тези трима нещастници, но не го направи от любов към хората, а за да осигуриш спокойствието си. За нас не е важно делото, което човек прави, а подтикът, който го кара да постъпи така. Любовта е, която осмисля и дава живот на всяко дело. Дело, направено без любов, за нас е мъртво. За нас са важни живите форми, делата, направени с любов. Всяка любов е начало на една вселена, защото носи в себе си елемента живот. Земята, Слънцето и всички светила на небето, които виждаш нощем, са грамадни, необятни светове, създадени от великия Брама. На тези светове има условия за неговите синове да се научат да правят всичко с любов, тъй както Брама прави това. Ти хленчиш за своето щастие. Щастието на хората не влиза в нашите сметки. Ние следим и ръково- дим човека в неговия път, защото задачата на човека е да се учи, да придобива, да твори. Сега ти ще се върнеш в осакатеното си тяло, за да научиш един велик урок, урока на Любовта. В страданията на това тяло ще станеш малко по-добър и ще разбереш нещо от великата Любов, а това е много по-ценно за тебе и по-важно за нас, отколкото пъстрото и празно щастие, за което жадуваш – власт, царстване, надмощие. Сега ти ще почнеш да разбираш първото проявление на Брама – Любовта. Върви! – ясно, отривисто, но с мек тон приключи Кришна. Образът избледня, св
етлината изчезна и отново потънах в непрогледен мрак. Когато отворих очи, видях девойка с чуден образ… И усетих любовта.

— Фа Нгум, ти се срамуваш от начина си на живот, а аз се радвам, защото разбра великия закон, който управлява света и свързва хората – Любовта. Днес ние сме безкрайно щастливи, защото обществото на кмерите се увеличи с още един член. Очите на Фа Нгум блеснаха от радост.

— Сурия, Бон Дин, истина ли е това? Но трябва ли да питам? По усмихнатите ви лица разбирам, че ме приемате във вашето братство. Много дни прекара Фа Нгум в двореца под нежните грижи на Сурия и близките й. Кракът му заздравя. Ингра Вар- мон обикна своя знатен гост и често беседваше с него. Той виждаше, че любовта като нежно цвете разцъфтява в сърцата на младите и се радваше, защото не можеше да иска по-добър другар за любимата си дъщеря и по-подходящ свой съветник. Любовта и вниманието, в които Фа Нгум беше потопен, бързо възвръщаха силите му и той укрепваше с всеки изминал ден. Особено щастлив се чувстваше, когато, подкрепян от Сурия и придружен от верния си слон, се разхождаше в прекрасните градини на двореца. Тогава той се изпълваше с любов и благодарност към всичко: обичаше и крокодила, и белия слон, и малките маймунки, които играеха по клоните на дърветата, и кмерите – добрите, любещи братя, а повече от всичко обичаше Сурия. Тя също го обичаше и скоро те си подадоха ръце и щастливи поеха заедно по светлия път на живота под благосклонните погледи
и обичта на своите поданици.

Един ден Фа Нгум, целият грейнал от своето щастие, се обърна към Сурия:

— Иска ми се да издигнем храм на централния площад в града, храм величав, какъвто човек още не е виждал, в знак на благодарност към великия Кришна, който ми подари любовта към тебе.

— Да – отговори Сурия, – любовта е дар от Бога и няма нищо по-хубаво в света от това, да обичаш и да знаеш, че те обичат. Тя свика първите майстори в страната и издигнаха величествен паметник точно в центъра на града, на големия площад, и го нарекоха Ангор Ват – Храм на Любовта, за да обезсмъртят своята безгранична любов и в знак на благодарност към великия Кришна, който ги свърза навеки. А когато добрите Девас им дариха рожба, радостта и щастието в дома им бяха постоянни небесни пратеници. Роди им се дъщеря, чудно красива, и те отдадоха на нея цялата си любов. В безкраен наниз се сменяха годините и напомняха броеница от еднакви по големина, но различни по блясък и цвят зрънца. Животът неизменно течеше край тях като могъщата Ме Конг и се вливаше във великия океан – вечността. Растеше детето, което нарекоха Ли Ан – Цвят на Любовта. И разцъфтяваше тя, докато неусетно настана денят, когато срещна своя избраник. Подаде му ръцете и сърцето си и тръгна с него. Сурия и Фа Нгум се погледнаха и разбраха – можеха ли да живеят без своята любима дъщеря?! И тръгнаха след нея, следвани от огромния бял слон, все още силен за годините си.  Бедни и тъжни се почувстваха кмерите без Сурия. Оставиха своите домове и тръгнаха след нея. Опустя Ангор Том. Празни бяха обширните дворци, никой не се мяр- каше край величествения храм, който увековечаваше безсмъртната любов на Сурия и Фа Нгум. Заредиха се векове. Тогава джунглата си възвърна изгубеното, протегна зелени ръце и притисна в могъщите си обятия Ангор Том. От богатствата на кмерите и тяхното братство, осветено от Любовта, остана само легендата.
                                           
                          април 1967 г. Н.Дойнов, Из летописит
е на древността


Тагове:   Кришна,   слон,   кхмери,   сурия,   ангор том,


Гласувай:
8



1. tres1 - много хубава приказка
24.09.2021 12:59
Ноо..нашия древен, мъдър и добър народ има за подобни случаи също толкова древна, мъдра и добра поговорка: - "Много хубаво не е на хубаво". Тоест всичко което е много не е на добро. Историята на тази поговорка има своите корени в лицето на древният Орфей. Та той в кратце на хората разказвал, че всеки носи в себе си везна - в едното блюдо е материалното /примерно неговото тяло/, в другото нематериалното /неговата душа/. Та учил той хората да не прибавят много на везната нито от едното, нито от другото, за да не се люлее много тя. Тогава казвал той по човешки ще живеете. Онова везничката което пък държи е в ръцете на този който ви е създал. ....легенда ли е, мъдрост или предание, а може би познание, което трябва някакси да усвоим....
цитирай
2. bven - tres1, варно е, че имаме много пословици и поговорки. Но ние си ги спомняме, когато ножът е опрал до кокала, или след дъжд - качулка:)))
27.09.2021 17:38
tres1 написа:
Ноо..нашия древен, мъдър и добър народ има за подобни случаи също толкова древна, мъдра и добра поговорка: - "Много хубаво не е на хубаво". Тоест всичко което е много не е на добро. Историята на тази поговорка има своите корени в лицето на древният Орфей. Та той в кратце на хората разказвал, че всеки носи в себе си везна - в едното блюдо е материалното /примерно неговото тяло/, в другото нематериалното /неговата душа/. Та учил той хората да не прибавят много на везната нито от едното, нито от другото, за да не се люлее много тя. Тогава казвал той по човешки ще живеете. Онова везничката което пък държи е в ръцете на този който ви е създал. ....легенда ли е, мъдрост или предание, а може би познание, което трябва някакси да усвоим....

А сега е време да балансираме и постоянно да се оглеждаме и сравняваме с другите - по-напред или по-назад са те. Все пак всеки трябва в днешно време да се уповава главно на своята интуиция и да решава , в повечето случаи, бързо и отговорно да взима решения. Но затова си носим тази хилядолетна мъдрост, която е водила нашите водачи, откакто ни има на света.
Благодаря за отзива.
Желая светла и мъдра вечер!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bven
Категория: Поезия
Прочетен: 14875176
Постинги: 2718
Коментари: 13249
Гласове: 39042
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол
1. българия отвръща на удара
2. Умма: Дали да се имунизирам
3. коледна приказка
4. Кръстова гора
5. Дивна8: Без извинение, г-н премиер!
6. истинската история на българите и александър
7. трите колена на българския род
8. мудри на новото време
9. подкрепете бъдещето на децата ни!
10. Българите от Казан - да вземем пример!
11. Българите са в сърцето на велика цивилизация!
12. Кармичната мисия на рода Дуло
13. Тайната на свещения български език
14. свещена българска земя
15. истинската българска история
16. ти си чудесна!
17. 10 знака, че вече сте с пробудено съзнание
18. Българите - богосъздаденият народ
19. златото на българите
20. тайните строители на българия
21. българското първо началие на Човечеството
22. ал джазира за българската земя
23. СВЕЩЕНОТО ПОЗНАНИЕ НА КАТАРА
24. и ще се разбере кои са българите!
25. защо сме още по-бедни?
26. България е най-древната държава