Утрото на ранната есен беше затиснало столичния град с рехава мъгла. Градът бавно се събуждаше за своя трудов ден ...   Последния работен ден от седмицата. Слънцето надникна зад  хребетите на планините и се настани в току що пробуждащия се град.
     
       От една стара къщичка в града чевръсто изскочи един мъж с чиновническа чанта  в ръка и се забърза към работното си място. Петров - така ще го наречем този труженик на кастата на чиновниците беше назначен  от преди месец в едно  голямо учреждение. Работата му се състоеше в извършване на административни  услуги на  граждани, които постоянно се тълпяха пред  канцеларията му.  Имаше напрежение и недоволство както от  гражданите, така и от неговите  началници...  Беше сменил няколко работни места, но без особен успех. Това беше поредното работно място което заемаше, но работата не му доставяше  удоволствие - напротив нервите бяха в изобилие, пък постоянния намек за съкращения в това трудно време още повече го тревожеха.  
     
       Пътят му до работното място  траеше около час, но той предпочиташе да се движи пеш без да ползва услугите на градския транспорт. Този последен работен ден от седмицата се оказа много труден и изнервящ. Напливът от недоволни клиенти не секваше.  Дори пред почивката  дочу как двама него колеги обсъждаха предстоящето му съкращение.
    
       Един труден ден от седмицата си отиваше, но това не го радваше - предстоеше почивен ден, който още повече го тревожеше за бъдещето му в предстоящата седмица...
    
       Вечерта се прибра тъжен, умислен и угрижен. Нищо не хапна за вечеря, а и сънят му не идваше. Нощта премина в мисли и кошмарни дрямки ... Утрото на неделния ден го посрещна с топло есенно слънце, но това не го зарадва.  Съпругата му се  грижеше за неговите две дечица - момченце и момиченце и  нямаша време и желание да обсъжда проблемите, които Петров имаше в службата си...
 
       Нищо не му се  правеше. Ходеше безцелно от стая в стая и притеснението  му още повече  нарастваше. Реши да прави нещо различно, за да си отклони вниманието и да 
    забрави за неприятностите в службата си. Една мисъл го осени в този момент - да се качи на тавана и да започне да чисти и подрежда  вещите, които отдавна стояха  там.  Не беше се качвал на това място още от дете. Беше забравил какво има на това тайнствено място - потънало в  паяжини, прах  и полумрак, но с надеждата да срещне неща, които отдавна е забравил, или които  никога не е виждал до сега. 
     
       Пред погледа му се откроиха ненужни предмети захвърлени от неговите предци и оставени като неми свидетели на отдавна отминали времена. Стари шкафчета, кутии, дрехи, завеси, чадър- полусчупен, стари географски карти и още куп предмети запълваха панорамата на това тайнствено място. В един тъмен ъгъл погледа му се спря на стара ракла. До сега никога не беше я виждал и любопитството  му го накара да надникне в това непознато  място. Полупразната ракла му предостави  някакви стари книги, вестници, кърпи, които не си знаеха годините и захвърлена настрани някаква  маскарадна маска. Любопитството му го накара да я вземе и да отиде до прозорчето, което хвърляше по-обилна светлина, за да види какво всъщност представлява тази маска. 
     
        Погледна я и веднага се отдръпна назад, защото маската излъчваше една усмивка, угодническа, подла и отблъскваща. Все пак реши да я вземе и да види как ще изглежда на светло. Любопитството му го накара да  се върне   долу и пред огледалото да се огледа с нея...   Изчисти я, намери ластик и го постави за да може маската да стои на лицето му.
     
         Беше готов да си я постави, когато отвън се чу шум и  съпругата му влезе заедно с децата. Петров набързо грабна маската  и я захвърли настрани  в отворената му чанта с която той всеки ден ходеше на работа. За съжаление не можа да се огледа с маската.

         Почивния ден бавно се изниза  и  предстоеше една трудна и напрегната нова седмица за Петров. Неизвестноста от бъдещето беше легнала на неговите плещи и това го тревожеше. Очакваше  известие за освобождаване от работа.
   
         Понеделника го посрещна както обикновено с  обичайните си задължения и тръгване за работа....  Пристигна малко по-рано на работното си място. В стаята беше сам, приготвяше се да посрещне първите си капризни посетители. Неволно отвори чантата си, а от там го гледаше маската, която беше намерил  през вчерашния ден - същата, която той не можа да си я сложи и да се види как ще изглежда с нея... Набързо я извади от чантата и  я постави на лицето си...  Тъкмо се запъти към огледалото с нея, когато в стаята влезе първия посетител за деня ....






            Изненадан и стъписан пред неочакваната среща, Петров остана с маската върху лицето. Посетителят учтиво поздрави и с усмивка се обърна за да каже за  каква услуга е дошъл. Както обикновено, Петров го обслужи и понечи да свали маската от лицето си.  Беше късно, втори клиент надничаше през рамото на първия и отново не остана време за излизане от неприятната ситуация. Всичко се повтори както отначало, усмихнат и учтив клиент, безпроблемно обслужване ...
    
           Денят беше натоварен, посетителите следваха един след друг, но работата за разлика от предишните дни спореше. Клиентите влизаха усмихнати и учтиво напускаха работното място на Петров. Маската стоеше на неговото лице, но като, че ли никой не я забелязваше. Всичко беше както и преди, но с тази разлика, че сега работата  спореше и проблеми липсваха. Така до обяд Петров не намери и миг време за да свали  маската от лицето си. Тъкмо последния клиент напускаше кабинета му, когато  вътре  влетяха  двама негови колеги - същите, които преди два дни обсъждаха неговото съкращение. Този път на лицата им не стояха подозрителните им погледи, а усмивки - благородни и доброжелателни. В първия момент Петров се изненада, но после прие ситуацията а  разговорът им премина в приятелска атмосфера...
         
            Така през целия ден маската стоеше на лицето му, а всеки, който  го срещна сякаш не я забелязваше, или пък не даваше знак, че я забелязва. Желанието за свалянето на тази маска - вълшебница постепено премина и работния ден вече беше към края си. За изненада в последните му минути в стата влезе и  жена му, съпроводена от двете им деца...  Странно, но и те не забелязаха промяната.  Жена му се усмихваше, беше в добро настроение, а децата весело подскачаха...

            Така премина този прекрасен ден, а маската все си стоеше на лицето му. Той не посмя да я свали и през следващия ден. Работата му потръгна, клиентите бяха доволни и усмихнати, а колегите му го посрещаха и изпращаха с усмивки....

            Минаха дни, седмици, месеци...   Петров се радваше на уважение от страна на всички. Неговия живот се промени до неузнаваемост.  Напрежението, което го  съпътстваше в миналото  сега беше само един неприятен спомен. Маската стоеше неизменно на лицето му, а той нямаше намерение да я свали ....







                Минаха  две години. Обявиха, че се освобождава място  за началник на един от отделите. Събраха целия личен състав на учреждението, дойдоха  отговорни лица от министерството за да обявят името на новия началник на отдел. Странно  шушукане се носеше в залата...  Обикновено в такива случаи началника беше предлаган някъде  "отгоре",  а личния състав се съгласяваше с това предложение.
               След уводните думи на официалното лице в залата настъпи тишина. Предстоеше да се чуе името на новия началаник.
- Традицията в настоящия случай ще бъде нарушена и вместо да предложим началник от горните етажи, ние ще ви оповестим нашето  намерение - каза човекът от министерството. Затова нашето предложение за началник на  отдела да бъде назначен ....   Господин Петров .... На Петров му се разтрепераха краката, сърцето му щеше да се пръсне от вълнение ...


                 В залата настана тишина, която трая само няколко секунди. След това бурни  ръкопляскания отприщиха емоциите на събранието.
- Бравооо, честито! - се носеше от различни страни
- Нека господин Петров да говори! - чуваха се възгласи отвсякъде.
Той  пък,  - господин Петров не беше словоохотлив, а и нямаше дар слово.
Стана от мястото си, качи се на трибуната и само прошепна с дрезгав глас:
- Благодаря ви! Ще се постарая да оправдая вашето доверие.
Отново бурни ръкопляскания.

                 Предстоеше нов етап в живота на Петров







                   Навлязъл вече в управлението на това учреждение, господин Петров започна да трупа все повече и повече успехи и авторитет. От бледия и несигурен чиновник от най-ниско ниво не остана никаква следа.  Ухажван отвсякъде - от по-висшите етажи и уважаван от по-нисшите от него по ранг, той растеше  от ден на ден. Рядко си спомняше  за маската, която неизменно стоеше на лицето му и излъчваше една лукава усмивка. 
                 
                    Семейството му живееше тихо и спокойно, децата растяха, завършиха училище, а след това продължиха своето образование в престижни висши учебни заведения. Ранга на Петров изискваше и промяна на неговия жизнен стандарт. Това беше предпоставка той да смени жилището с луксозно жилище в престижен квартал.

                   Така в спокойствие и просперитет преминаха още няколко години докато...
 
                    Един ден се разнесе  мълвата, че  директора вече ще се пенсионира и на негово място ще бъде назначен нов директор. Отново пристигнаха отговорни лица от министерството - събрание в салона и най-неочаквано предложиха на мястото на стария директор да застане господин Петров. Отново вълнения и две думи - "Благодаря"  и "Ще се постарая да  оправдая вашето доверие".
             
                     Всичко тръгна отново по старому, но с тази разлика, че вече израстнал на най-високо ниво в йерархията господин Петров натрупа още повече слава, уважение и авторитет. Бедния му речник беше допълван от колегите му, които обясняваха и тълкуваха  това, което той е искал да каже. Хвалебствия валяха отвсякъде, а господин Петров се носеше на крилете на славата и се рееше волно в облаците.

                     Почти не му оставаше време да се замисли откъде е тръгнал и къде е стигнал в кариерното си израстване. Неговия живот се оказа един вечен възход - нагоре, нагоре.
                    
                      Децата му се образоваха, заминаха в чужбина, създадоха семейства и се народиха внуци. Той,  заедно с жена си обитаваха огромното луксозно жилище и се радваха на добрия живот. Така минаха доста години докато в един момент не настъпи и времето за неговото пенсиониране.

                       Отново официална част, поздравления, букети, сълзи на раздяла (не толкова искрени разбира се), подаръци и това беше всичко...

                       След шумното изпращане  в ранния следобед Петров се прибра леко уморен от официалното изпращане. Седна на дивана. Беше сам вкъщи. Отпусна се, а отвън го гледаше късното пролетно слънце и му се усмихваше. Достигнал висините в своето кариерно израстване той се отпусна, но изведнъж се сепна, отиде до огледалото и се вгледа  в лицето си ... Отдръпна се от угодническото  му излъчване. Да, наистина маската, която  носеше толкова години вече не му беше нужна. Край, край на комедията - помисли си Петров. Прокара  пръсти на тила си с намерение да  напипа  ластика, но не откри нищо. Опипа  мястото където свърщваше маската, около ушите, под брадата, но не откри никаква разлика. За толкова години маската се беше впила в лицето му, беше станала негово постоянно  лице.  В отчаянието си започна да дърпа носа, скулите веждите, но освен болка нищо друго не усещаше.  Отпусна се в отчаянието си искаше  да крещи, да плаче, но нищо не излизаше като емоция, нито сълзи се появиха по лицето му...  Само едно ухилено лице на лакей продължаваше да го гледа от огледалото ....

                       Тази маска, която промени изцяло живота - неговия и на неговото семейство, тази маска, която го издигна в йерархията и го дари с толкова много блага беше отнела най-важното от него - беше отнела неговата човешка душа.




                   
                                   Уточнение:
      
                   През далечните 1981 -1982 години се занимавах любителски с обработка на дърво - малка пластика. Работата ми беше  като на самодеец и аз нямах претенции за високи художествени постижения в този жанр. Наистина участвах в няколко художествени изложби в различни градове, но това беше в рамките на любителското изкуство. Тази фигурка, която е представена в настоящия пост е имено по тази тема - "Маската на лицемерието", а разказа допълва образа на чиновника носещ тази маска на угодничество,  фалшива усмивка и лицемерие.


                             Стефан Т.  Мръзеков

както винаги,всичко при теб има смисъл..
Познавам тази твоя творба...
поздрави..

Благодаря ти! Пожелавам ти една прекрасна пролет!!!

Разказът много ми хареса - заради темата, любима на авторите реалисти и в руската, и във френската, и в английската и пр. литератури, заради интересно разгърнатия сюжет - и заради актуалността на посланието.
Мисля, че за да има социално общуване, всеки повече или по-малко трябва да стои зад някаква маска - или поне зад етикет - иначе настъпва хаос. Но маска на лицемерието - да, това е нещо друго - и е страшно!
Чудесна пластика - много изразителна! Истинска маска на лицемерието и раболепието, типична чиновническа маска от времето на Вазовите "службогонци". Благодаря за удоволствието!
Честит национален празник!
Поздрави!

Написала си прекрасен коментар. Съгласен съм напълно с написаното от теб. Благодаря ти за оценката на моята пластика. Схванала си основната идея на пластичното ми изпълнение, а също така и на разказа. Пожелавам ти прекрасни пролетни дни!

Много актуален разказ... с "Маската на лицемерието", а разказа допълва образа на чиновника носещ тази маска на угодничество, фалшива усмивка и лицемерие ...
Поздрави !

допълващ разказ на нещо правено преди десетилетия ...
Благодаря!

Хубава история,написана майсторски,с фино познание на човешката душевност, звучаща доста реалистично!История на човек ,който в името на това да преуспява и да се хареса на всички губи свободата и своята идентичност, уникалност! Според мен, той е дълбоко нещастен загубвайки себе си ,душата си,което е много тъжно!За това,според мен, е необходимо доколкото е възможно да сме по-искрени със себе си и другите колкото и трудно да е понякога!Освен това по този начин се чувстваме по-свободни и удовлетворени!Мисля,че загубим ли себе си ,губим най-важния смисъл в живота си!С пожелание за хубави пролетни дни!

както написах накрая на постинга си първо беше пластичната работа с един- ствената цел да покажа лицемерието на една маска, а много години след това се появи и идеята за разказ, който да допълва цялата история. Радвам се, че четейки тази невероятнаистория всеки човек си създава своя истина за силата на лицемерието....

Благодаря за хубавитепожелания. Нека да има много усмивки, слънце и добро настроение около теб в тези прекрасни първи пролетни дни!

Няколко минути стоях, мълчах и мислих, след като прочетох разказа.
Познавам една жена, която в началото на кариерата си беше надянала угодническата маска на лицемерието. Пенсионира се на най-високата степен в йерархията, но докато в разказа героят разбира истинското си състояние и даже прави опит да свали маската, моята позната въобще няма такива напъни. Тя е доволна от изживяния си живот, а маската, срастнала се с лицето й, продължава да се усмихва доволно.

И още нещо си помислих: Колко голямо значение имат усмивката и любезното отношение. Понякога човек може да различи фалшивата усмивка и любезниченето от едно истински ведро лице, но понякога - не знаеш какво има зад усмивката.
В нашия град има една аптекарка, която като застанеш пред нея, те обслужва с такава досада, че съжаляваш, че си болен и имаш нужда от лекарства. В случая отношението й към клиентите не е лицемерно, тя е искрена, че ние й досаждаме и сигурно я изнервяме, но се питам: какво й пречи да е малко по-любезна и търпелива с клиентите си?
Такива неща си мислех, докаточетях разказа....

Както доста пъти споменах, идеята за разказа дойде много късно - след самата малка пластика. Пъстър и многообразен е нашия живот. Уроците, които получаваме са непрекъснати до самия ни край. В измислините си герои съм наличкал и някои познати сюжети, които са ви накарали да се замислите. Наистина могат да се разкажат различни случки и всеки да открие нещо за себе си. Радвам се, че съм успял да събудя мислите и фантазите на хората, които са прочели този разказ. Благодаря за хубавите споделени мисли и за тяхното тълкувание. Пожелавам Ви едни прекрасни християнски празници!