Неусетно дойде времето за следващата репетиция. Тази, на която аз щях да отида така - по свое желание и от любопитство най-вече. Оборудвах се със спортен екип, тениска и прекрачих прага на  залата. Чувствах се неловко и мислено се питах: Какво всъщност правя тук?
Ръководителя подреди хората шахматно, както бяха наредени първия път като ги  видях. Момичетата отпред, а момчетата  в задните редици.
Аз като нов бях най-отзад - хем да гледам какво правят другите отпред, хем да не се срямувам от чуждите погледи.
Започна репетицията с едни странни упражнения на музика. Аз гледах как останалите ги правеха и се стремях да ги повторя. За съжаление, обаче нищо не се получаваше. Съвсем се отчаях от неуспеха. До мене имаше едно черно момче от малцинствата, което  също се стараеше да направи нещо. Казваше се Аким (или нещо подобно) доколкото си спомням. На едно от следващите упражнения  видях, че той се справи, а аз се мъчех и нищо не се получаваше. Ставаше ми още по-тъжно и неприятно. Съжалих, че съм дошъл на репетицията вместо да се откажа изобщо от това занимание.
Явно не съм способен да стана танцьор на народни танци.

      Изведнъж се  сепнах замислих се.... Как това циганче може да играе народни танци - танците на моя народ, а аз - българина да не мога да направя нищо?
Стана ми тежко и още по-жалко. Засрамих се в себе си. Обещах си да направя всичко възможно, но да направя това елементарно  упражнение.
Бях решен на всичко за да успея. 
Новите неща за мен бяха много, а аз усещах, че ще ми е прекалено трудно. Танцьорите разучаваха стъпки движения от някакъв танц а на мен и на останалите нови никой не обръщаше внимание. Срамът, който изпитах преди малко и решителността ми да постигна нещо ми даваха сили.
Така премина и първата репетиция - с много срам и неуспехи. 
Тръгнах си от залата със смесени чувства, но решен да дойда отново, за да видя какво ще се получи все пак.
Следващата репегиция ми беше вече позната като хронология -  загряване в началото и разучаване на танци след това. Не си спомням колко време мина откакто ходех на репетиции , но един ден ръководителя на състава ни събра и каза, че ще трябва да ни нареди за един тац - казвал се "Джиновско". Нищо не ми говореше това наименование, но момчетата бяхме наредени на една страна и момичетата от друга. Казаха ни, че трябва да играем всеки с партньорка.
На мене се падна едно много красиво момиче с което трябваше да си партнирам.
Мъчихме се да научим движенията от танца, но на мен, както е известно изобщо не ми се отдаваха. Започна се със сглобяването на танца - всеки си хвана партньорката и заподскача в ритъма на музиката. Така правех и аз, въпреки, че усещах  грешното си изпълнение.
Наляво, нядасно, бягай тук, бягай там и то с партньорката...
Изведнъж  моята партньорка (Йовка) се казваше  извика силно и  акордеониста  спря да свири - всички замръзнаха на местата си стреснати в това число и аз ...
Тя изкрещя на ръководителя, че не иска да играе с мен, защото съм бил абсолютно дърво. Помоли го да ме смени. За изненада, обаче ръководителя не се поддаде, а заяви, че както ни е подредил - така ще продължава напред...
След този много неприятен момент на мене изобщо не ми се искаше да  участвам в танцов състав. Отчаях се и се убедих за кой ли път, че от мен танцьор няма да стане.
Все пак - продължих да ходя на репетиции, още повече, че от моето село бяхме няколко момчета и едно момиче и след репетиции заедно  бяхме на спирката за да чакаме автобуса.
Късно есенно време - репетиции, репетиции ....
Постепенно навлизах в живота на танцовия състав. След репетицията, докато чакахме автобуса си повтаряхме научените движение зад ламаринената спирка и аз бавно навлизах в научаването на новите движения... Някои неща се отдаваха по-лесно, други - по-трудно, но по-важното е, че се занимавах с нещо полезно.
Постепенно зарязах спортните си мераци - престанах да се интересувам от топки и физкултура.
Енергията си и вниманието го пренасочих към българските народни танци, пък дори и почти без никакъв успех....
В естеството на работата и разучаването на танците срещнах трудност при разучаване на едно движение. Ръководителя ни нареди в кръг с лица към центъра, а той самия  застана в неговия център и гледаше кой как изпълнява движението, което беше показал... Репетиция, две, три - всички научиха това движение само аз не го научих. На последната репетиция той застана  с лице към мен и ме наблюдаваше как не мога да го направя. Мъчех се, но не ставаше и не ставаше... Това движение от този танц "Джиновско" с движенията на ръцете и краката изобщо не ми се отдаваше.  Прибрах се  в нас. През почивните дни  се усамотих в мазето,  започнах да си броя и да си премислям движенията, които не ми се отдаваха ....   Бавно и мъчително  ги научавах .... Напредвах, появи се увереност в мен...
На следващата репетиция пак бяхме  наредени в кръг с лица към центъра. Пак ръководителя застана в кръга и се обърна директно към мен.
Команда: Трииии,  иииии....
Акордеона засвири  джиновското, а аз безупречно изпълних движението, което на предишната репетиция ме затрудняваше ....
Няма да ви казвам каква физиономия направи ръководителя, когато ме видя...
Очите му изхвръкнаха десет сантиметра напред от изненада ..... 
Това беше първия мой успех .....

    Следва

....Върнах се назад във времето когато танцувах почти седем години в нашия Старозагорски самодеен фолклорен ансамбъл "Зорница" :). Прекрасни седем години бяха, с много труд, трудности, предизвикателства и много, много удоволствие от нашата българска фолклорна магия! А твоят разказ за пореден път потвърждава, че човек никога не бива да се отказва, нито да се отчайва! С упоритост, вяра и действия се постига всичко!!! Бъди жив и здрав!