Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.07.2009 20:57 - Случайна беседа с един творец...
Автор: mrazekoff Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5448 Коментари: 11 Гласове:
3

Последна промяна: 11.12.2020 13:40


         Горещото слънце и отегчителното чакане на автобуса чертаеха една тъмна краска в този толкова хубав летен ден. Насядалите под ламаринения покрив на спирката нервно махаха с ръце, за да си правят вятър на лицата, или да гонят малкото, но нахални мухи дръзнали да нарушат спокойствието на летния следобед. 

         Впрочем, спокойствие нямаше, върволиците на колите които прелитаха съвсем наблизо сякаш нямаха край. Чакащите, обикновено селяни от близките до града села, или граждани живеещи в крайните на града квартали, но ползващи същите автобуси лениво хвърляха по един отчаян поглед в далечината откъдето се очакваше да се зададе и поредния автобус. 

         Първи делничен ден е, най-трудния от седмицата. Дължината му сякаш няма край. Погледнах си вяло часовника и се отчаях съвсем. Оставаше да чакам още около половин час в това време.
 
         Предпочитах сянката на клоните на едно от дърветата отколкото под горещият ламаринен покрив и тактиката ми на предвиждане винаги е била пристигане в последния момент на спирката,  а после със спринт качване в последния момент на автобуса за който съм дошъл.

         Сега обаче бях подранил, незнанието на разписанието ме караше да тръгна и да чакам , докато дойде поредния ми автобус. Годините ме бяха направили по-спокоен и вече за спринт не мислех. Можеше, викам си да срещна някой познат, да поговорим и да мине времето незабелязано до идването спасителния автобус. За съжаление, познати не видях. Мислех си,  все едно, че съм в някой съвсем непознат за мене град,  само непознати физиономии щъкаха наоколо. 

         В такива моменти започвах да броя преминавашите около мен коли, но предварително си казвах докато минат сто коли и ще ми дойде автобуса и тогава отнякъде се появяваше някой познат и ме спасяваше от досадното броене. В интерес на истината, никога досега не съм познавал бройките на колите до идването на автобуса ми. Казах си осемстотин - имах около половин час и започнах да броя, дано да дойде спасител и да ме заговори. 

         Стигнах до петдесет  и няколко, когато ме потупа някой по гърба, обърнах се - непознат, ухилен до уши и ми вика: Ти, нали беше Стефан?
 
         - Дааа, отвърнах и залистих собствената си физиономиотека, за да се досетя кой всъщност е този човек. Запримигах, поозърнах се плахо, а оня продължава да се хили. 

         - Тии, май не ме позна? И още повече се ухили. Съвсем се обърках.

         - Ъъ, не мога да си спомня, извинявайте. Нещо, зрението ли, пък и досега ме пече едно слънце в очите, бях се и замислил за някои мои работи и не мога да превключа.

         - Не се притеснявай- каза ми той, знам, че не ме познаваш,  бяхме се срещнали мнооого отдавна, когато ти беше голяма работа, а аз обикалях по улиците с една протрита пазарска чанта. 

         Всички ме заобикаляха, - продължи той, бягаха от мен, от моя външен вид бягаха....

         - Чее, какво му е на твоя външен вид? - запитах, (Не беше такъв, който да отблъсква хората, бегло го прецених през открилата се пауза в диалога ни.)

       - Да, сега няма нищо, но преди време, бях доста стряскащ на пръв поглед и затова се наложи да отида да пооправя нещо по мене си. И този, викам си наум, като фолкпевиците, на основен ремонт  и се ухилих силно вътрешно, при все, че външната ми физиономия не трепна.

         - Но, не е това за което си мислиш, ми рече той, сякаш предугадил моите мисли - бях в едно забутано място в Родопите - от тредесет години съм там, сам в една къща, строена от преди триста години - отшелник, само на вода и каквото намеря, корени и треви. Наострих уши....Как така, на вода и каквото намериш? Нямаш ли семейство, баща майка, роднини?
- Не, за тях нищо не зная, лутах се от малък, откакто се помня, ходех мръсен, със скъсани дрешки, които ми подхвърляха хората, децата на моята възраст ми се подиграваха и биеха понякога. 

         Живях нещастно, мизерно, идваше ми да отида някъде. Минаха години, поодраснах, заглеждах се и в момичетата и тогава дойде преломния момент, видях ви като се връщахте от една репетиция, цяла група, смеехте се весело, а на мен душата ми плачеше.
 
         Излязох на магистралата и вдигнах ръка. Спря един голям камион, шофьорът отвори вратата и ми каза че пътува за Смолян. Качих се , през целия път мълчах. Как ли не се опитваше да ме заговори той, но мъката не ми даваше покой, исках да се скрия вдънгори и да не помисля повече за тук. Навлязохме във високите пазви на Родопите, за които не бях и чувал. Впрочем, за първи път виждах и планина. Не се уплаших, скочих от камиона в един храсталак и се скрих от очите на света.

         Попаднах в една каменна постройка отдавна запустяла. Там прекарах нощта, свит на кълбо в оръфаните си дрехи и треперейки в хладната планинска нощ. Сутринта ме събуди с още по-големият си студ. Станах, отидох до рекичката която течеше наблизо, поомих си лицето и се върнах треперещ от студ в каменната си стая. Към обяд понапече слънцето и аз отново се показах навън.
 
         Сега вече разбрах, че съм в някакъв изоставен параклис обрасъл целия в растителност и забравен завинаги от света. Отчаянието ми от живота беше толкова голямо, че за мен, този студен параклис беше рай. Имаше изоставени и стари книги, мухлясали, изтрити от времето, парчета от икони, счупени стъкла по пода, но това не ме тревожеше.
 
         Важното, че бях сам, далеч от омразата и подигравките и тук можех да живея до края на живота си, доволен, гладен, но приютен в топлата ласка на Родопа планина.

         Слушах онемял този разказ от един неук човек, който едва ли имаше и трети клас като образование, но говореше като професор, очите му сияеха когато говореше, беше видно, че говори истината, защото не я произнасяше с уста, а със сърцето си.
 
          После разбрах, че заживял в този параклис, намерил доста скрити стари книги и вместо да търси начин как да ги изгори и да се стопли с тях, седнал да чете, да се ограмотява. Прочел ги няколко пъти, неволно водел аскетичен, но природосъобразен начин на живот, годините минавали и случайно му попаднали, пак скрити в един ъгъл набор от инструменти на дърворезбар и каменоделец, отдавна отишли си, но решили да запазят своите оръдия на труда в този сакрален кът, защитени от хорските посегателства.
 
         После от него научих, че започнал да обработва дърво и камък, чел е книги, решил да направи опит да сътвори нещо. Времето на земята било в неговите ръце. Началото било трудно, работите му - лоши и неугледни. Дразнел се и хвърлях в яростта си много от тях за да не ги вижда повече. В молитви минавал денят му. И работа, четене и работа.

         Бавно и мъчително резултатите постепенно се показали на бял свят. С умиление галел творбите си, взирал се в полумрака в останалите полуздрави икони и не спирал работа. А, времето вървяло, носил си дървета, оставял ги да съхнат , острил си на камъните инструментите и... работа. Като се умори, четене и пак работа. Редувал дърво и камък. Колко години минали - не знаел.

         Яростта му бавно преминала в творчество. Неугледния му вид се променил, чертите на лицето тъй силно отблъскващи преди преминали в топли спокойни и благородни форми. Зими и лета, лета и зими, а режимът един и същ и нищо не го дразнело, напротив - радвало душата му.
 
         Случайно, преди известно време, наблизо минали група студенти и го открили в пушинака, брадясал, но с благородна осанка, изплашили се отначало и след, като видели работите му ахнали в почуда. Научили за него и медиите и след като станало новина на годината плъзнали и камери, репортери, след това изложби и известност. Напуснал убежището си и със слава го върнали в бурния живот. 

         Отначало се противял, но после поомекнал, можеби от годините и заживял вече в столицата обгърнат от слава и почит. Сега за малко решил да се отбие в родния си град, да види как се е променил за около трийсет години. Не познавал никого, когато внезапно се вгледал в лицето ми и си спомнил миналото.

          Бях същисан, изненадан до безкрайност от тази толкова хубава житейска приказка. Сърцето ми се радваше за този човек който намерил своята ниша в лабиринта наречен живот,  развил я  и от нея направил приказка - приказка за един съвременен светец. Очите му все така сияеха и носеха прохлада в този горещ летен ден. 

          Не бях на земята, не чувах нищо,  умът ми още си представяше всичко това и аз като малко дете се радвах на хорската сполука. 


         Чух автобуса който затвори врати и потегли.  Беше моя автобус, и какво от това? .........
         
         Тази приказка си заслужаваше да се изпусне не един автобус, а времето на нашето безсмислено съществуване.


Тагове:   творец,   на живота,


Гласувай:
3



1. анонимен - Наистина си е зеслужавало да изп...
06.07.2009 21:12
Наистина си е зеслужавало да изпуснеш автобуса.
Знай,че там в Родопите наистина се съхраняват хора,ценности и добродетели.
Успех!
цитирай
2. cvetnica - Колко малко хора напоследък упо...
06.07.2009 21:33
Колко малко хора напоследък употребяват думичката приказка!
Сложил си я на подходящото място!
Родопите са невероятни!Вечната планина!Мястото на покоя,насърчените надежди и безумните мечти!
Само творец и духовно извисен човек може да усети силата и магията и!
А,всеки сам избира дали да съхрани човечността си.Лесно е да си лош,но много трудно да бъдеш добър човек!
цитирай
3. mrazekoff - Благодаря, cvetnica,
06.07.2009 21:40
Чудесно казано и красив завършек на опита ми да направя нещо красиво, още веднъж , благодаря
цитирай
4. cvetnica - За планината и част от хората бих ...
06.07.2009 21:50
За планината и част от хората бих говорила с дни.
В планината можеш да се насладиш и на буйният или ленив поток.На облите била,полегнали като,че ли на една страна,на изумително зелените върхари,на поляните с разцъфналите горски цветя,на бясната надпревара на щурците,на щастливият любовен полет на соколите и още и още...
цитирай
5. katan - Поздравления!
06.07.2009 21:56
Прекрасен разказ! Усамотението,книгите,Бог правят чудеса! И от незнайния и недолюбван младеж този доброволен отшелник се е превърнал в ТВОРЕЦ!
Дано само големият град/в случая столицата/ не му подхвърлят мимолетната слава и после да се отвърнат от него!
Успех!
цитирай
6. mrazekoff - Така е,
06.07.2009 21:57
но сега само мислено се възхищаваме, а когато твоя дух влезе в техния дух, тогава ти не си ти, ти си - те(Родопите), а те са част от Бога....
цитирай
7. cvetnica - Творецът знае къде и на кого да по...
06.07.2009 22:07
Творецът знае къде и на кого да повери своята красота!Само на този,който може да я оцени!Да и се наслаждава!
Хапче за душата са Родопите!
цитирай
8. ianichka - Любимата ми планина
07.07.2009 11:32
Разказа е много чувствен и разтърсващ.На точното място е избягал човека. В тази планина има "магия". Преди 14 г за първи път стъпих на Родопите и тя завинаги остана в сърцето ми, между нас се получи "здрава спойка". По - късно Тя ми изпрати своя представителка, която заобичах като своя родна майка.
цитирай
9. yuliya2006 - ТЕЗИ ПОСТИНГИ СА ЕДНИ ОТ НАЙ-СКЪ...
20.08.2009 16:58
ТЕЗИ ПОСТИНГИ СА ЕДНИ ОТ НАЙ-СКЪПИТЕ, ЗАЩОТО ДОКОСВАТ ОТБЛИЗО ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА БЛОГЕРА ОНАЗИ ДУШЕВНОСТ, САМОБИТНОСТ, КРАСОТА, КОЯТО ПО ДРУГ НАЧИН Е НЕВЪЗМОЖНО!
БЛАГОДАРЯ И ВЕДНАГА ГО КАЧВАМ КЪМ ПРОЕКТА

НА БЪЛГАРИЯ С ЛЮБОВ - РОДОПИТЕ

http://yuliya2006.blog.bg/poezia/2009/07/26/rodopska-idiliia.369629

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ
цитирай
10. анонимен - Не е важен самият разказ, за мен е ...
01.09.2010 14:09
Не е важен самият разказ, за мен е важно това как е написан .
Много образно и изпълнено с такава искреност,че не можеш да го прекъснеш и да го прочетеш по-късно.
Чудя се такива хора като автора защо не са известни?
цитирай
11. mrazekoff - До анонимеН:
02.09.2010 09:21
анонимен написа:
Не е важен самият разказ, за мен е важно това как е написан .
Много образно и изпълнено с такава искреност,че не можеш да го прекъснеш и да го прочетеш по-късно.
Чудя се такива хора като автора защо не са известни?


Много хубави думи, които ме ласкаят.
Благодаря, за мнението, пожелания за успешен ден!!!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: mrazekoff
Категория: Други
Прочетен: 1885472
Постинги: 134
Коментари: 3033
Гласове: 52830
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031