Постинг
26.05.2009 21:48 -
Сълза за учителката
Автор: mrazekoff
Категория: Лични дневници
Прочетен: 9475 Коментари: 18 Гласове:
Последна промяна: 02.09.2010 20:53
Прочетен: 9475 Коментари: 18 Гласове:
5
Последна промяна: 02.09.2010 20:53
Беше отдавна , края на седемдестте години на миналия век, когато завършихме основното си образование и се запътихме да покоряваме и средното. Отначало при смяната на обстановката от основното към средното си образование получихме малко стрес, особено, ние, които идвахме от селата. Плашеше ни града, новата обстановка, новите учители и старите ученици.
Класната ми беше една дребничка, взискателна /стигаща понякога до педантичност/, преподавателка по български език и литература.
Забележките не се ограничаваха само по предмета и, но и по общото ни държание в обществото, външния ни вид , който по онова време беше различен от този който сега се наблюдава. Имаше униформи, изисквания много. Тези забележки не ни харесваха , и по тази причина много не си харесвахме учителите. Аз не бях любимец на учителите, не бях от отличниците, нито от много добрите, може би нещо между добри и средни ученици.
Годините минаха завършихме училище, мина и казармата , направихме едно-две /а, може би и повече/ събирания на класа и толкова. Много рядко като се срещнехме някои съученици си припомняхме за този и онзи съученик, за някой учител и много рядко за класната ни. Тя беше стара мома, дребничка, с пригърбена фигурка и затова много не се сещахме за нея.
Минаха много години , аз рядко съм я срещал и виждал, но отдалече.
Преди няколко години я видях и й се представих. Тя малко трудно си спомни за мен. След това още два-три пъти я срещах и разменях по две-три приказки.
Съвсем случайно, преди няколко дни съвсем без нищо се сетих за нея и днес, когато си вървях спокойно сутринта по тротоара на оживената от коли улица с периферното си зрение забелязах някаква старица с бастун, пристъпваща плахо. Замръзнах за миг. Беше класната ми. Спрях се, отидох при нея, поздравих я. Видът й ме изплаши, състарена, с бледо лице, но със същото достойнство, което имаше когато беше моя класна. Явно й беше трудно, много трудно, но не го показваше.
Поприказвахме си общи приказки, за миналото , за това какво правя аз сега в това време, а от време на време по лицето й имаше и усмивка. С любопитство задаваше въпроси на които отговарях. Останах доволен , че съм се върнал в годините си назад и мисълта ми да я срещна се е оказала пророческа. Останах притеснен от вида й, този бастун в ръцете й...
С усмивка и добри пожелания се разделихме, поех по тротоара по пътя си, тя доближи бордюра и спря да изчака колите. Прегърбена и немощна стоеше, а колите летяха...
Отдалечих се много , обърнах се, видях я, нещо в гърлото ме задави, продължаваше да ме стиска и сълзи се стекоха по бузата ми - сълзи за една учителка която ние навремето не оценихме.
Сълзи на безпомощността пред хода на времето - времето пред което всички ние сме безсилни.
Класната ми беше една дребничка, взискателна /стигаща понякога до педантичност/, преподавателка по български език и литература.
Забележките не се ограничаваха само по предмета и, но и по общото ни държание в обществото, външния ни вид , който по онова време беше различен от този който сега се наблюдава. Имаше униформи, изисквания много. Тези забележки не ни харесваха , и по тази причина много не си харесвахме учителите. Аз не бях любимец на учителите, не бях от отличниците, нито от много добрите, може би нещо между добри и средни ученици.
Годините минаха завършихме училище, мина и казармата , направихме едно-две /а, може би и повече/ събирания на класа и толкова. Много рядко като се срещнехме някои съученици си припомняхме за този и онзи съученик, за някой учител и много рядко за класната ни. Тя беше стара мома, дребничка, с пригърбена фигурка и затова много не се сещахме за нея.
Минаха много години , аз рядко съм я срещал и виждал, но отдалече.
Преди няколко години я видях и й се представих. Тя малко трудно си спомни за мен. След това още два-три пъти я срещах и разменях по две-три приказки.
Съвсем случайно, преди няколко дни съвсем без нищо се сетих за нея и днес, когато си вървях спокойно сутринта по тротоара на оживената от коли улица с периферното си зрение забелязах някаква старица с бастун, пристъпваща плахо. Замръзнах за миг. Беше класната ми. Спрях се, отидох при нея, поздравих я. Видът й ме изплаши, състарена, с бледо лице, но със същото достойнство, което имаше когато беше моя класна. Явно й беше трудно, много трудно, но не го показваше.
Поприказвахме си общи приказки, за миналото , за това какво правя аз сега в това време, а от време на време по лицето й имаше и усмивка. С любопитство задаваше въпроси на които отговарях. Останах доволен , че съм се върнал в годините си назад и мисълта ми да я срещна се е оказала пророческа. Останах притеснен от вида й, този бастун в ръцете й...
С усмивка и добри пожелания се разделихме, поех по тротоара по пътя си, тя доближи бордюра и спря да изчака колите. Прегърбена и немощна стоеше, а колите летяха...
Отдалечих се много , обърнах се, видях я, нещо в гърлото ме задави, продължаваше да ме стиска и сълзи се стекоха по бузата ми - сълзи за една учителка която ние навремето не оценихме.
Сълзи на безпомощността пред хода на времето - времето пред което всички ние сме безсилни.
Поздравления! Макар че ситуацията е позната, вълнува.)Харесва ми финалът.
цитирайза споделеното ти впечатление от материала. Никога не съм си представял, че мога да пиша със сълзи на очи.......
цитирай
3.
анонимен -
ginka
27.05.2009 08:39
27.05.2009 08:39
Bravo!
цитирайПоздравления за тази истинска сълза.
цитирайМного вълнуващо!
"Времето,пред което всички ние сме безсилни".
цитирай"Времето,пред което всички ние сме безсилни".
едва ли си очаквал, любимата ти учителка да остане вечно млада :)
цитирай
7.
анонимен -
Миличката!
27.05.2009 20:43
27.05.2009 20:43
Наистина предизвиква сълзи!Поздравявам те.
цитирай
8.
анонимен -
Този пост трябва да стои на първа ...
27.05.2009 20:46
27.05.2009 20:46
Този пост трябва да стои на първа страница,за да го видят и днешните и утрешните учители.Тя е оставила дълбока следа в съзнанието ти.
Поздрави!
цитирайПоздрави!
9.
анонимен -
сълза за учителката
27.05.2009 22:52
27.05.2009 22:52
Една сълза се стече и от моите очи , защото и аз съм учителка и си представих ,че и аз остарявам . Не зная обаче дали някой от моите учении ще се сети да напише нещо толкова мило и за мен!
цитирайАз пък не бих искала да ме съжаляват.Защо?!
А времето...Че може ли някой да го спре?!
цитирайА времето...Че може ли някой да го спре?!
11.
анонимен -
геро
29.05.2009 10:43
29.05.2009 10:43
Чудесно! Една толкова обикновенна случка, с едни толкова обикновенни хора, а как изважда по една сълза и една въздишка.Малко тъга и много НАДЕЖДА че ЧОВЕЦИТЕ сме още тук
цитирайблагодаря, приятелю..
цитирайСилно ме развълнува разказът ти, mrazekoff!
Знаеш ли, пробният камък за един учител е не само да дава знания, но да откликва на нуждите на своите ученици и да ги обича! Струва ми се, че ти навремето не си бил достатъчно оценен. Колко от тогавъшните отличници (твои съученици) биха реагирали като теб? Протягам ръка за поздрав!:)))
цитирайЗнаеш ли, пробният камък за един учител е не само да дава знания, но да откликва на нуждите на своите ученици и да ги обича! Струва ми се, че ти навремето не си бил достатъчно оценен. Колко от тогавъшните отличници (твои съученици) биха реагирали като теб? Протягам ръка за поздрав!:)))
В общата еуфория на ученическите години, в желание за себеизява и да подражаваш на разни модни за времето си "идоли", ние загубихме (говоря за нашето поколение, но се отнася и за другите също така) своята неповторима идентичност.
Годините през които препускахме , наред с белите коси в главите ни, ни научиха да бъдем малко по-земни, да се вслушаме в гласа на собственото си "Аз".
Тогава навярно и аз съм бил като днешните ученици - абитуриенти и съм си мислел, че "морето е до колене" и, че "всичко, което хвърчи се яде", но Животът, Великият Живот ни промени и изкара нещо много ценно от нас, което е дремело дълбоко в нашите души.
Благодарен съм на Съдбата, че ми показа това нагледно и, че успях да почувствам това чувство - преклонение пред човекът-учител.
Може да е било доста късно, но се радвам, че е станало. Предполагам, че си прочела и коментарите в постинга.
На теб ти благодаря - СПЕЦИАЛНО, че си направи труда да прочетеш този мой материал и найвече за това, че изрази своето мнение в коментар.
Желая ти прекрасна слънчева Пролет и много положителни емоции!!!!
цитирайГодините през които препускахме , наред с белите коси в главите ни, ни научиха да бъдем малко по-земни, да се вслушаме в гласа на собственото си "Аз".
Тогава навярно и аз съм бил като днешните ученици - абитуриенти и съм си мислел, че "морето е до колене" и, че "всичко, което хвърчи се яде", но Животът, Великият Живот ни промени и изкара нещо много ценно от нас, което е дремело дълбоко в нашите души.
Благодарен съм на Съдбата, че ми показа това нагледно и, че успях да почувствам това чувство - преклонение пред човекът-учител.
Може да е било доста късно, но се радвам, че е станало. Предполагам, че си прочела и коментарите в постинга.
На теб ти благодаря - СПЕЦИАЛНО, че си направи труда да прочетеш този мой материал и найвече за това, че изрази своето мнение в коментар.
Желая ти прекрасна слънчева Пролет и много положителни емоции!!!!
15.
анонимен -
за учителката
11.12.2010 15:32
11.12.2010 15:32
Чудесно казано! Рядко срещам учителките си, но винаги ЕДВА се сдържам да не заплача! Защо ТОГАВА не оценихме, че са необикновени хора! Представящ ли си с какво УДОВОЛСТВИЕ щяхме да посещаваме училище.
А за нас КОЙ ше заплаче ???
цитирайА за нас КОЙ ше заплаче ???
анонимен написа:
Чудесно казано! Рядко срещам учителките си, но винаги ЕДВА се сдържам да не заплача! Защо ТОГАВА не оценихме, че са необикновени хора! Представящ ли си с какво УДОВОЛСТВИЕ щяхме да посещаваме училище.
А за нас КОЙ ше заплаче ???
А за нас КОЙ ше заплаче ???
не сме оценили тогава какво са били учителите. Сега от дистанцията на времето и от уроците на живота проумяваме, че учителите са били нещо голямо, което ни е водило по пътя на нашето развитие.
Сега времената са други - нашите идеали навремето сега в очите на днешните деца изглеждат смешни можеби. Остава обаче тази искрица на желание да се научиш, да се развиеш и да се оформиш като личност и най-вече като Човек....
Дълго може да се говори на тази тема - тя е огромна и неизчерпаема.
Радвам се, че посети моя блог и остави коментар в този скъп за мене постинг породен от една съвсем случайна среща с моята бивша учителка.
Пожелавам ти много здраве, щастие и хармония в семейството ти!!!!
17.
анонимен -
naskoro edna no6t zapo4nax vaob...
28.12.2010 22:25
28.12.2010 22:25
naskoro edna no6t zapo4nax vaobrajaemo da obikaliam staite na parvoto si y4-6te!v rodnoto mi selo. 4yvax kak skarsat obybkite na y4itelkata- mlada, xybava! az biax tam v detsvoto si i be6e mn. xybavo! tova me radva i natajava.
цитирайанонимен написа:
naskoro edna no6t zapo4nax vaobrajaemo da obikaliam staite na parvoto si y4-6te!v rodnoto mi selo. 4yvax kak skarsat obybkite na y4itelkata- mlada, xybava! az biax tam v detsvoto si i be6e mn. xybavo! tova me radva i natajava.
и съпреживявами минали случки. Ту се радваме за някои, или пък тъжим за други, но образите от миналото са се запечатали в нашето съзнание и ще останат там завинаги.
Има хора, които са ни дали пари благоденствие, което е хубаво, но не е трайно, но има и хора, които са ни дарили със знания, които са изградили нашата духовна личност.
Тези, последните трябва да ги споменаваме с добро, защото те са поставили начало, което ще ни развива напред във времето.
Благодаря, за коментара!
Весели празници ти пожелавам и щастлива 2011 година!!!!
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.